FootballReview

Италия очевидно иска да пропусне 3-то световно първенство подред... След като последните две Световни първенства минаха без „Скуадра адзура “, от италианската футболна федерация  явно са решили: „Защо да спрем до две?“  К огато дойде моментът те да избират между „някой“ и „никой“, те се сетиха: “Абе тоя Рино май е свободен.” Гениално. Какво по-добро време да дадеш кормилото на националния отбор на човек, който е бил уволнен от толкова много клубове и то само със скандали? Гатузо е известен с това, че… не е известен с нищо особено като треньор. Единствената купа в треньорската му витрина е Купата на Италия с Наполи през 2020 – и то след като мотивацията на Ювентус никаква я нямаше на финала Но Рино има стил – крещи, размахва ръце, гледа лошо. Колкото и да се шегуваме, Гатузо е символ на страстта. Като футболист той беше питбул – неуморен, лоялен, истински боец. Никога не се отказваше. И ако може да предаде поне част от тази лудост – пардон, мотивация – на играчите, то очакваме ...

В последния си мач, националният отбор на България по футбол излезе срещу Гърция в контрола на остров Крит. Срещата завърши с резултат 4:0 за домакините. Не е ясно дали нашите момчета се бяха объркали, че са на море, но със сигурност остана впечатление, че са пропуснали да носят футбол с тях. Коментарите след мача варираха от тъжни до саркастични, а най-цитиран се оказа този на ветеранът в микрофона Томислав Русев, който отбеляза, че срещу Испания наесен ще е по-добре изобщо да не излизаме. Служебната загуба с 0:3 ще избегне контузии и морални поражения. А и по този начин дори може да покажем известен усет към съвременната футболна дипломация — когато знаеш, че няма как да спечелиш, поне се оттегляш с известна доза достойнство. Без пот. Причината за тази дефанзивна философия се крие в една стара, болезнена рана. През 1933 г. в Мадрид България претърпява най-тежкото си футболно поражение в историята – 0:13 срещу Испания. Мачът е останал в архивите като не просто загуба, а като историчес...

Финалът на Лигата на нациите между Испания и Португалия беше представен като “епичният дуел” между дядо Роналдо и младото Барселонско чудо Ламин Ямал. Е, накрая и двамата гледаха мача от пейката, а дузпа и едно хубаво спасяване решиха всичко. 2:2 в редовното време, драма до последно, но Португалия си взе купата, благодарение на вратаря Диого Коща, който каза “Не, мерси” на Алваро Мората при дузпите. Кристиано мушна изравнителен гол, после малко се контузи и излезе, но това не му попречи да си добави трети трофей с националния отбор към колекцията. Евро 2016 ✔️,  Лигата на нациите ✔️,  Лигата на нациите  ✔️. Това са и трите титли в историята на Португалия. Все с подпис от CR7. На практика, Португалия без него е като манджа без сол – става, ама не е същото. От другата страна – 17-годишният Ламин Ямал гледаше тъжно от пейката. Може и да е златното дете на Испания, но Нуно Мендеш го беше “изключил от Wi-Fi мрежата” още в началото. Мендеш вкара един, асистира за втория, и си ...

В Неапол отново е лудница. Не такава, каквато се вижда по филмите, а истинска, емоционална, пълна с фойерверки, сълзи и песни по балконите. Наполи отново е шампион на Италия, само две години след като прекъсна 33-годишна суша. Този път – не като изненада, а като добре смазан отбор с шампионско поведение от първия до последния кръг. Последният съперник – Каляри, не успя да направи нищо срещу синята лавина на стадион „Диего Армандо Марадона“, където Скот Мактоминей и Ромелу Лукаку довършиха работата с по един гол и доведоха титлата у дома. Кой да предположи миналото лято, че отбор, който завърши десети и смени трима треньори, ще се върне с такава ярост? Но когато името на Антонио Конте се появи, феновете знаеха – нещо голямо се готви. И се оказаха прави. Конте, човекът с желязна дисциплина, превърна хаоса в стройна машина. Вкара ред, върна страстта и убеди дори най-скептичните, че това не е просто временен проблясък. Но Конте не играе сам. Скот Мактоминей, дошъл от Манчестър Юнайтед,...

Сезонът завърши. Финалът на Лига Европа беше черешката… но не върху тортата, а върху буркан с кисели краставички. Манчестър Юнайтед загуби с 0:1 от Тотнъм и остави феновете си с онова познато чувство: „Абе, защо пак така стана?“. Но хайде да си го кажем направо – по-добре, че загубиха. Да, да, звучи нелогично, направо като кощунство. Но понякога, за да се оправиш, трябва първо да се сринеш ( то накъде повече от това). А Юнайтед през този сезон приличаше повече на сериал, в който всеки епизод по-мрачен от предишния – с куп травми, неубедителни трансфери и една тактическа идея, която сякаш е била написана на салфетка по време на обяд. Сега обаче, благодарение на този финал (или по-точно загубата в него), Манчестър Юнайтед няма да играе в Шампионската лига. Нито в четвъртък, нито в сряда. Никакви пътувания до Азербайджан, никакви скучни 0:0 срещу австрийски отбори, чието име звучи като марка безалкохолни.  Юнайтед ще има един единствен фронт – Висшата лига. Ще може да тренира, да се с...

Неманя Матич – футболист, нормален мъж, носител на ценности и здраво мнение – си позволи нечувана дързост: да прикрие логото на LGBTQ+ на фланелката си по време на мач на Олимпик Лион.   Ужас!  Веднага бе обявен за враг на дъгата, заклеймен като анти-прогресивен и изправен пред вероятни санкции. Защото, разбира се, да играеш добре футбол не е достатъчно – сега трябва и да се кланяш на политическите кампании, независимо дали вярваш в тях. Сцената се разигра по време на иначе безобиден мач срещу Анже. “Хлапетата” спечелиха с 2:0, но никой не говореше за головете. Всички очи бяха насочени не към топката, а към ръката на Матич. Защото там трябваше да има дъга, а той си позволил да я скрие. Безобразие! И понеже във френския футбол вече не се толерира нищо извън наложеното „правилно мислене“, се активираха институциите. Спортната министърка на Франция Мари Барсак веднага се намеси и заяви, че футболистите трябва да „отстояват ценностите на приобщаването“. Демек – или си с нас или си...

133 години история. 133 години радости, драми, победи и загуби. 133 години, в които „Гудисън Парк“ бе дом на Евертън – не просто стадион, а религия и вярващи фенове. И ето, стигнахме до последната глава. Публиката препълни трибуните с часове аванс, всеки носеше нещо синьо – шал, фланелка, спомен. Някои и бутилка, защото кой ти изтрайва на сухо при такъв момент? А на терена – 2:0 срещу Саутхемптън. Достойно сбогом. Илиман Ндиайе реши, че иска да влезе в учебниците по история – и вкара и двата гола. Публиката ревеше от кеф, сякаш Евертън току-що е спечелил Шампионската лига. Или поне местния турнир по белот. След мача – обиколка на легендите. Уейн Рууни, Дънкан Фъргюсън, Питър Рийд… Всички те – побелели, но с онзи блясък в очите, който казва: „Аз съм бил тук, когато това място дишаше“. Шеймъс Коулман излезе за 17 минути, след което бе сменен с аплодисменти – капитанско „довиждане“ в пълния смисъл. Мениджърът Дейвид Мойс – човек, видял всичко с този клуб – каза, че се гордее. И фе...