133 години история. 133 години радости, драми, победи и загуби. 133 години, в които „Гудисън Парк“ бе дом на Евертън – не просто стадион, а религия и вярващи фенове.
И ето, стигнахме до последната глава. Публиката препълни трибуните с часове аванс, всеки носеше нещо синьо – шал, фланелка, спомен. Някои и бутилка, защото кой ти изтрайва на сухо при такъв момент? А на терена – 2:0 срещу Саутхемптън. Достойно сбогом.
Илиман Ндиайе реши, че иска да влезе в учебниците по история – и вкара и двата гола. Публиката ревеше от кеф, сякаш Евертън току-що е спечелил Шампионската лига. Или поне местния турнир по белот.
След мача – обиколка на легендите. Уейн Рууни, Дънкан Фъргюсън, Питър Рийд… Всички те – побелели, но с онзи блясък в очите, който казва: „Аз съм бил тук, когато това място дишаше“. Шеймъс Коулман излезе за 17 минути, след което бе сменен с аплодисменти – капитанско „довиждане“ в пълния смисъл.
Мениджърът Дейвид Мойс – човек, видял всичко с този клуб – каза, че се гордее. И феновете му вярват, защото тук думите още значат нещо.
„Гудисън Парк“ няма да бъде сринат – не. Ще стане дом на женския отбор на Евертън. Жените ще продължат да пазят духа, който дишаше през онези стари седалки и викове от трибуните. Така се прави – не със сълзи, а с продължение.
Сбогом, „Гуди“. Благодаря за спомените, за историите, за всяка псувня към съдията и всяка песен от сърце. Новият стадион ще е лъскав, ама няма да има твоята душа. Поне не още.
Но както казват старите фенове: „Може и да си сменим адреса, но никога сърцето.“
Коментари
Публикуване на коментар