В последния си мач, националният отбор на България по футбол излезе срещу Гърция в контрола на остров Крит. Срещата завърши с резултат 4:0 за домакините. Не е ясно дали нашите момчета се бяха объркали, че са на море, но със сигурност остана впечатление, че са пропуснали да носят футбол с тях.
Коментарите след мача варираха от тъжни до саркастични, а най-цитиран се оказа този на ветеранът в микрофона Томислав Русев, който отбеляза, че срещу Испания наесен ще е по-добре изобщо да не излизаме. Служебната загуба с 0:3 ще избегне контузии и морални поражения. А и по този начин дори може да покажем известен усет към съвременната футболна дипломация — когато знаеш, че няма как да спечелиш, поне се оттегляш с известна доза достойнство. Без пот.
Причината за тази дефанзивна философия се крие в една стара, болезнена рана. През 1933 г. в Мадрид България претърпява най-тежкото си футболно поражение в историята – 0:13 срещу Испания. Мачът е останал в архивите като не просто загуба, а като историческа буря.
И ето, близо век по-късно, ние отново сме пред Испания. Разликата е, че сега имаме VAR, кондиционни треньори, и смартфони, с които феновете могат да снимат разочарованията си на живо.
Разбира се, и този мач ще отшуми. Ще дойде следващият. Ще има нова тактическа схема, нова пресконференция, нови усмивки пред камерите. Нови опити на Гонзо да свърже няколко думи в смислено изречение. И вероятно същият резултат. Но българският футболен фен е вече добре трениран – не в тичането, а в очакването. Той знае кога да си сипе ракия, кога да изключи телевизора, и най-вече – кога да не се надява излишно.
И докато Испания си подготвя за световното, а нашите за нищо, остава едно усещане, което никой резултат не може да промени: ние пак ще гледаме. Не от оптимизъм, а от навик. А понякога и от лека, мазохистична привързаност към абсурда.
Няма коментари:
Публикуване на коментар