Mamma mia, Гатузо начело на Италия

Италия очевидно иска да пропусне 3-то световно първенство подред...

След като последните две Световни първенства минаха без „Скуадра адзура“, от италианската футболна федерация явно са решили: „Защо да спрем до две?“  Когато дойде моментът те да избират между „някой“ и „никой“, те се сетиха: “Абе тоя Рино май е свободен.”

Гениално. Какво по-добро време да дадеш кормилото на националния отбор на човек, който е бил уволнен от толкова много клубове и то само със скандали?

Гатузо е известен с това, че… не е известен с нищо особено като треньор. Единствената купа в треньорската му витрина е Купата на Италия с Наполи през 2020 – и то след като мотивацията на Ювентус никаква я нямаше на финала

Но Рино има стил – крещи, размахва ръце, гледа лошо.

Колкото и да се шегуваме, Гатузо е символ на страстта. Като футболист той беше питбул – неуморен, лоялен, истински боец. Никога не се отказваше. И ако може да предаде поне част от тази лудост – пардон, мотивация – на играчите, то очакваме шоу.

Да очакваш от Гатузо сложна схема с фалшива деветка и прогресивна преса, е като да да ядеш супа с вилица. При Рино всичко е ясно – „Бягай, бий се, псувай!“. Емоцията му е стратегия, а стратегията – „колкото Господ даде“. Разбира се, играчите го обичат… докато не ги смени след 27 минути игра.

Колкото и да ни се иска да се хванем за главата, нека си признаем – в тези смутни времена може би ни трябва някой, който няма да се усмихва фалшиво, а ще влезе в съблекалнята като буря. Някой, който не разбира от дипломация, но разбира какво значи страст.

Да, това е Рино Гатузо – треньор по принуда, мотиватор по природа, и единственият италианец, който може да наругае VAR по такъв начин, че системата сама да се самоизключи.

Или казано по другояче  - "Ако ще падаме, поне да е с бой и псувни."

Така че… нека не го съдим предварително. Може пък Гатузо да изненада всички и да върне Италия на картата. Или поне да се класираме на Световното – нещо, което вече започва да изглежда като победа срещу Германия на финал.

За финал може да се запитаме:

Ще има ли драма? – 100%

Ще има ли страст? – Гарантирано.

През септември срещу Испания онова 0:13 е застрашено

В последния си мач, националният отбор на България по футбол излезе срещу Гърция в контрола на остров Крит. Срещата завърши с резултат 4:0 за домакините. Не е ясно дали нашите момчета се бяха объркали, че са на море, но със сигурност остана впечатление, че са пропуснали да носят футбол с тях.

Коментарите след мача варираха от тъжни до саркастични, а най-цитиран се оказа този на ветеранът в микрофона Томислав Русев, който отбеляза, че срещу Испания наесен ще е по-добре изобщо да не излизаме. Служебната загуба с 0:3 ще избегне контузии и морални поражения. А и по този начин дори може да покажем известен усет към съвременната футболна дипломация — когато знаеш, че няма как да спечелиш, поне се оттегляш с известна доза достойнство. Без пот.

Причината за тази дефанзивна философия се крие в една стара, болезнена рана. През 1933 г. в Мадрид България претърпява най-тежкото си футболно поражение в историята – 0:13 срещу Испания. Мачът е останал в архивите като не просто загуба, а като историческа буря.

И ето, близо век по-късно, ние отново сме пред Испания. Разликата е, че сега имаме VAR, кондиционни треньори, и смартфони, с които феновете могат да снимат разочарованията си на живо. 

Разбира се, и този мач ще отшуми. Ще дойде следващият. Ще има нова тактическа схема, нова пресконференция, нови усмивки пред камерите. Нови опити на Гонзо да свърже няколко думи в смислено изречение. И вероятно същият резултат. Но българският футболен фен е вече добре трениран – не в тичането, а в очакването. Той знае кога да си сипе ракия, кога да изключи телевизора, и най-вече – кога да не се надява излишно.

И докато Испания си подготвя за световното, а нашите за нищо, остава едно усещане, което никой резултат не може да промени: ние пак ще гледаме. Не от оптимизъм, а от навик. А понякога и от лека, мазохистична привързаност към абсурда.

 

Португалия - скрития фаворит за световен шампион?

Финалът на Лигата на нациите между Испания и Португалия беше представен като “епичният дуел” между дядо Роналдо и младото Барселонско чудо Ламин Ямал. Е, накрая и двамата гледаха мача от пейката, а дузпа и едно хубаво спасяване решиха всичко.

2:2 в редовното време, драма до последно, но Португалия си взе купата, благодарение на вратаря Диого Коща, който каза “Не, мерси” на Алваро Мората при дузпите.

Кристиано мушна изравнителен гол, после малко се контузи и излезе, но това не му попречи да си добави трети трофей с националния отбор към колекцията.

Евро 2016 ✔️, 

Лигата на нациите ✔️, 

Лигата на нациите ✔️.

Това са и трите титли в историята на Португалия. Все с подпис от CR7. На практика, Португалия без него е като манджа без сол – става, ама не е същото.

От другата страна – 17-годишният Ламин Ямал гледаше тъжно от пейката. Може и да е златното дете на Испания, но Нуно Мендеш го беше “изключил от Wi-Fi мрежата” още в началото. Мендеш вкара един, асистира за втория, и си тръгна с наградата “играч на мача” под мишница.

Испанците показаха, че не разчитат само на едно хилаво хлапе. Субименди показа защо Арсенал му готвят 60 милиона евро оферта. Педри беше мозъкът на средата, а Оярсабал вкара на трети голям финал за Испания. Това не го е правил никой друг. Даже тореадорите не могат да се похвалят с това. 

С новия треньор Роберто Мартинес Португалия не е вече “отборът на Роналдо”, а отбор с Роналдо. CR7 върши черната работа, връща се в защита, краде топки, стартира контри… Направо като версия 2.0 – по-малко его, повече отбор.

След мача той каза, че това поколение заслужава нещо голямо. Трофеят от Лигата на нациите не е световна титла, ама може да се окаже генерална репетиция. 

Българийо, стягай се!

Следващият съперник на Испания в световните квалификации? България. На 4 септември. И ако „ла фурия“ излезе с това темпо, трябва да си носим не само екипите, а и каски.