неделя, 15 юни 2025 г.

Mamma mia, Гатузо начело на Италия




Италия очевидно иска да пропусне 3-то световно първенство подред...

След като последните две Световни първенства минаха без „Скуадра адзура“, от италианската футболна федерация явно са решили: „Защо да спрем до две?“  Когато дойде моментът те да избират между „някой“ и „никой“, те се сетиха: “Абе тоя Рино май е свободен.”

Гениално. Какво по-добро време да дадеш кормилото на националния отбор на човек, който е бил уволнен от толкова много клубове и то само със скандали?


Гатузо е известен с това, че… не е известен с нищо особено като треньор. Единствената купа в треньорската му витрина е Купата на Италия с Наполи през 2020 – и то след като мотивацията на Ювентус никаква я нямаше на финала


Но Рино има стил – крещи, размахва ръце, гледа лошо.





Колкото и да се шегуваме, Гатузо е символ на страстта. Като футболист той беше питбул – неуморен, лоялен, истински боец. Никога не се отказваше. И ако може да предаде поне част от тази лудост – пардон, мотивация – на играчите, то очакваме шоу.


Да очакваш от Гатузо сложна схема с фалшива деветка и прогресивна преса, е като да да ядеш супа с вилица. При Рино всичко е ясно – „Бягай, бий се, псувай!“. Емоцията му е стратегия, а стратегията – „колкото Господ даде“. Разбира се, играчите го обичат… докато не ги смени след 27 минути игра.


Колкото и да ни се иска да се хванем за главата, нека си признаем – в тези смутни времена може би ни трябва някой, който няма да се усмихва фалшиво, а ще влезе в съблекалнята като буря. Някой, който не разбира от дипломация, но разбира какво значи страст.


Да, това е Рино Гатузо – треньор по принуда, мотиватор по природа, и единственият италианец, който може да наругае VAR по такъв начин, че системата сама да се самоизключи.


Или казано по другояче  - "Ако ще падаме, поне да е с бой и псувни."



Така че… нека не го съдим предварително. Може пък Гатузо да изненада всички и да върне Италия на картата. Или поне да се класираме на Световното – нещо, което вече започва да изглежда като победа срещу Германия на финал.

За финал може да се запитаме:

Ще има ли драма? – 100%

Ще има ли страст? – Гарантирано.






сряда, 11 юни 2025 г.

През септември срещу Испания онова 0:13 е застрашено




В последния си мач, националният отбор на България по футбол излезе срещу Гърция в контрола на остров Крит. Срещата завърши с резултат 4:0 за домакините. Не е ясно дали нашите момчета се бяха объркали, че са на море, но със сигурност остана впечатление, че са пропуснали да носят футбол с тях.

Коментарите след мача варираха от тъжни до саркастични, а най-цитиран се оказа този на ветеранът в микрофона Томислав Русев, който отбеляза, че срещу Испания наесен ще е по-добре изобщо да не излизаме. Служебната загуба с 0:3 ще избегне контузии и морални поражения. А и по този начин дори може да покажем известен усет към съвременната футболна дипломация — когато знаеш, че няма как да спечелиш, поне се оттегляш с известна доза достойнство. Без пот.

Причината за тази дефанзивна философия се крие в една стара, болезнена рана. През 1933 г. в Мадрид България претърпява най-тежкото си футболно поражение в историята – 0:13 срещу Испания. Мачът е останал в архивите като не просто загуба, а като историческа буря.

И ето, близо век по-късно, ние отново сме пред Испания. Разликата е, че сега имаме VAR, кондиционни треньори, и смартфони, с които феновете могат да снимат разочарованията си на живо. 

Разбира се, и този мач ще отшуми. Ще дойде следващият. Ще има нова тактическа схема, нова пресконференция, нови усмивки пред камерите. Нови опити на Гонзо да свърже няколко думи в смислено изречение. И вероятно същият резултат. Но българският футболен фен е вече добре трениран – не в тичането, а в очакването. Той знае кога да си сипе ракия, кога да изключи телевизора, и най-вече – кога да не се надява излишно.

И докато Испания си подготвя за световното, а нашите за нищо, остава едно усещане, което никой резултат не може да промени: ние пак ще гледаме. Не от оптимизъм, а от навик. А понякога и от лека, мазохистична привързаност към абсурда.





 

вторник, 10 юни 2025 г.

Португалия - скрития фаворит за световен шампион?



Финалът на Лигата на нациите между Испания и Португалия беше представен като “епичният дуел” между дядо Роналдо и младото Барселонско чудо Ламин Ямал. Е, накрая и двамата гледаха мача от пейката, а дузпа и едно хубаво спасяване решиха всичко.

2:2 в редовното време, драма до последно, но Португалия си взе купата, благодарение на вратаря Диого Коща, който каза “Не, мерси” на Алваро Мората при дузпите.

Кристиано мушна изравнителен гол, после малко се контузи и излезе, но това не му попречи да си добави трети трофей с националния отбор към колекцията.

Евро 2016 ✔️, 

Лигата на нациите ✔️, 

Лигата на нациите ✔️.

Това са и трите титли в историята на Португалия. Все с подпис от CR7. На практика, Португалия без него е като манджа без сол – става, ама не е същото.

От другата страна – 17-годишният Ламин Ямал гледаше тъжно от пейката. Може и да е златното дете на Испания, но Нуно Мендеш го беше “изключил от Wi-Fi мрежата” още в началото. Мендеш вкара един, асистира за втория, и си тръгна с наградата “играч на мача” под мишница.

Испанците показаха, че не разчитат само на едно хилаво хлапе. Субименди показа защо Арсенал му готвят 60 милиона евро оферта. Педри беше мозъкът на средата, а Оярсабал вкара на трети голям финал за Испания. Това не го е правил никой друг. Даже тореадорите не могат да се похвалят с това. 

С новия треньор Роберто Мартинес Португалия не е вече “отборът на Роналдо”, а отбор с Роналдо. CR7 върши черната работа, връща се в защита, краде топки, стартира контри… Направо като версия 2.0 – по-малко его, повече отбор.

След мача той каза, че това поколение заслужава нещо голямо. Трофеят от Лигата на нациите не е световна титла, ама може да се окаже генерална репетиция. 

Българийо, стягай се!

Следващият съперник на Испания в световните квалификации? България. На 4 септември. И ако „ла фурия“ излезе с това темпо, трябва да си носим не само екипите, а и каски.


събота, 24 май 2025 г.

Наполи- синият вулкан изригна отново




В Неапол отново е лудница. Не такава, каквато се вижда по филмите, а истинска, емоционална, пълна с фойерверки, сълзи и песни по балконите. Наполи отново е шампион на Италия, само две години след като прекъсна 33-годишна суша. Този път – не като изненада, а като добре смазан отбор с шампионско поведение от първия до последния кръг. Последният съперник – Каляри, не успя да направи нищо срещу синята лавина на стадион „Диего Армандо Марадона“, където Скот Мактоминей и Ромелу Лукаку довършиха работата с по един гол и доведоха титлата у дома.




Кой да предположи миналото лято, че отбор, който завърши десети и смени трима треньори, ще се върне с такава ярост? Но когато името на Антонио Конте се появи, феновете знаеха – нещо голямо се готви. И се оказаха прави. Конте, човекът с желязна дисциплина, превърна хаоса в стройна машина. Вкара ред, върна страстта и убеди дори най-скептичните, че това не е просто временен проблясък.


Но Конте не играе сам. Скот Мактоминей, дошъл от Манчестър Юнайтед, се превърна в любимец на тифозите с голямото си сърце. И с голове. Цели 12 за сезона, последният – със задна ножица, точно когато трябваше. А Лукаку? Години го подценяваха, пращаха го под наем, наричаха го бавен и непостоянен. Е, тази година той мачкаше. 18 гола, повечето от тях решаващи. Но най-важното – вкара и последния, шампионския, с което на практика бетонира трофея в Южна Италия.


Конте не можа да бъде на скамейката в този последен двубой – изтърпяваше наказание – но целият град знаеше, че това е неговият отбор. Гледаш Наполи и усещаш почерка му – компактност, скорост по фланговете, безмилостна преса и вяра, че мачът не свършва до последната секунда.


Феновете не се нуждаеха от допълнителна покана. Хиляди се изляха по улиците още преди последния съдийски сигнал. Площад „Плебишито“ стана море от сини знамена, „О Соле Мио“ се пееше на ура, а фойерверките около Везувий известиха победата. Това не беше просто шампионска титла – това беше завръщане, отмъщение, любов и триумф в едно.


Сезонът ще остане в историята не само заради точките, головете или статистиката. Ще се помни заради начина, по който този Наполи игра – с душа, с характер, със зъби. С Конте на кормилото, Мактоминей в средата и Лукаку отпред – Наполи отново накара Италия да говори за юга.


четвъртък, 22 май 2025 г.

Тотнъм може и да е помогнал на Манчестър Юнайтед



Сезонът завърши. Финалът на Лига Европа беше черешката… но не върху тортата, а върху буркан с кисели краставички. Манчестър Юнайтед загуби с 0:1 от Тотнъм и остави феновете си с онова познато чувство: „Абе, защо пак така стана?“.


Но хайде да си го кажем направо – по-добре, че загубиха.


Да, да, звучи нелогично, направо като кощунство. Но понякога, за да се оправиш, трябва първо да се сринеш ( то накъде повече от това). А Юнайтед през този сезон приличаше повече на сериал, в който всеки епизод по-мрачен от предишния – с куп травми, неубедителни трансфери и една тактическа идея, която сякаш е била написана на салфетка по време на обяд.

Сега обаче, благодарение на този финал (или по-точно загубата в него), Манчестър Юнайтед няма да играе в Шампионската лига. Нито в четвъртък, нито в сряда. Никакви пътувания до Азербайджан, никакви скучни 0:0 срещу австрийски отбори, чието име звучи като марка безалкохолни. 

Юнайтед ще има един единствен фронт – Висшата лига. Ще може да тренира, да се сработва, да мисли. Все неща, които този сезон звучаха като лукс.

А и нека сме честни – ако бяха спечелили, това щеше да е като да поднесеш лъскава ябълка, която отвътре е гнила. Победата щеше да заблуди всички, че всичко е наред – а не е. Един трофей можеше да замаже истинските проблеми: липса на ясна стратегия, неубедителна игра и състав, който още не знае кой къде се намира.

През 2016 година, Ливърпул загуби финала на Лига Европа от Севиля. Тъжно, драматично, с малко сълзи (и много мемета). Но какво последва? Един сезон без европейски мачове – чистилище, в което Клоп изглади тактиката, подреди състава и… след това завладя Европа.

Същото може да направи и Манчестър Юнайтед. Новият сезон ще е като чист лист – без оправдания, без четвъртък в Тирана.  Само Висша лига. Само работа. Само напред.

Тотнъм заслужено празнува – спечелиха първия си трофей от 17 години. И нека го празнуват! На „Олд Трафорд“ обаче тишината може да се окаже по-полезна от шумната победа. Сега е моментът да се гради, да се планира, да се изчистят старите грешки. Както казват мъдрите фенове: “Може да нямаме купа, но имаме… перспектива.”

Да, финалът беше загубен. Но понякога точно тези загуби се оказват първата тухла в голямата стена на завръщането.



Неманя Матич, човекът, който не мисли “правилно”




Неманя Матич – футболист, нормален мъж, носител на ценности и здраво мнение – си позволи нечувана дързост: да прикрие логото на LGBTQ+ на фланелката си по време на мач на Олимпик Лион. 


Ужас! 


Веднага бе обявен за враг на дъгата, заклеймен като анти-прогресивен и изправен пред вероятни санкции. Защото, разбира се, да играеш добре футбол не е достатъчно – сега трябва и да се кланяш на политическите кампании, независимо дали вярваш в тях.


Сцената се разигра по време на иначе безобиден мач срещу Анже. “Хлапетата” спечелиха с 2:0, но никой не говореше за головете. Всички очи бяха насочени не към топката, а към ръката на Матич. Защото там трябваше да има дъга, а той си позволил да я скрие. Безобразие!


И понеже във френския футбол вече не се толерира нищо извън наложеното „правилно мислене“, се активираха институциите. Спортната министърка на Франция Мари Барсак веднага се намеси и заяви, че футболистите трябва да „отстояват ценностите на приобщаването“. Демек – или си с нас или си вън. 


Френската Лига 1, която очевидно е забравила какво означава думата “футбол”, реши отново да си поиграе на детска градина. То не бяха емблемки, лентички и символи, за да покажеш, че обичаш всички. Ако не носиш дъга – значи мразиш. Толкова е просто! Или си прогресивен еднорог или си варварин.


Матич обаче не е сам. Египтянинът Мостафа Мохамед, вероятно също проспал уводния курс по „джендърна осведоменост“, бойкотира вече трети мач заради дъгата. Ахмед Хасан от Льо Авър също си позволил да покрие въпросното лого. Излиза, че някои играчи все още разполагат с нещо отдавна изгубено на Запад – лични убеждения.


Ако се чудите какво точно се иска от играчите – не, не става въпрос да изразят съпричастност към жертви на насилие или бедствие. Става въпрос за задължително носене на символи, които обслужват идеология, която няма нищо общо със спорта. И ако не го направиш – дисциплинарна комисия, глоби, морален и обществен линч. 


Защо те карат насила "да подкрепяш движение" което няма нищо общо с твоите лични предпочитания и принципи ?


Не, Матич не е нарушил правила на играта. Просто е имал доблестта да не бъде част от превръщането на футбола в трибуна за безмислени каузи и пропаганда. А това, изглежда, днес е най-големият грях.


Докато футболните ръководства се занимават с флагове и дъги, а не с истинските проблеми на футбола и докато играчите се преценяват по това дали обичат дъгата, а не дали могат да подадат точно, световният футбол все по-малко прилича на спорт и все повече на цирк.


Може Матич да не е политик. Но с този жест той каза всичко. Аплодисменти, Неманя. И нека никой не казва какво да се носи на ръкава, когато в сърцето има мъжество.


Футболът все още е игра на мъже. Понякога и на смели такива.

неделя, 18 май 2025 г.

Евертън каза „довиждане“ на дома си




133 години история. 133 години радости, драми, победи и загуби. 133 години, в които „Гудисън Парк“ бе дом на Евертън – не просто стадион, а религия и вярващи фенове.


И ето, стигнахме до последната глава. Публиката препълни трибуните с часове аванс, всеки носеше нещо синьо – шал, фланелка, спомен. Някои и бутилка, защото кой ти изтрайва на сухо при такъв момент? А на терена – 2:0 срещу Саутхемптън. Достойно сбогом.


Илиман Ндиайе реши, че иска да влезе в учебниците по история – и вкара и двата гола. Публиката ревеше от кеф, сякаш Евертън току-що е спечелил Шампионската лига. Или поне местния турнир по белот.


След мача – обиколка на легендите. Уейн Рууни, Дънкан Фъргюсън, Питър Рийд… Всички те – побелели, но с онзи блясък в очите, който казва: „Аз съм бил тук, когато това място дишаше“. Шеймъс Коулман излезе за 17 минути, след което бе сменен с аплодисменти – капитанско „довиждане“ в пълния смисъл.


Мениджърът Дейвид Мойс – човек, видял всичко с този клуб – каза, че се гордее. И феновете му вярват, защото тук думите още значат нещо.


„Гудисън Парк“ няма да бъде сринат – не. Ще стане дом на женския отбор на Евертън. Жените ще продължат да пазят духа, който дишаше през онези стари седалки и викове от трибуните. Така се прави – не със сълзи, а с продължение.


Сбогом, „Гуди“. Благодаря за спомените, за историите, за всяка псувня към съдията и всяка песен от сърце. Новият стадион ще е лъскав, ама няма да има твоята душа. Поне не още.


Но както казват старите фенове: „Може и да си сменим адреса, но никога сърцето.“